Рабош или рабуш, чтула, тояга-календар... Всички тези названия обозначават една съвършена система за отчитане на календарното време, а също и на търговски взаимоотношения, животновъдни и занаятчийски дейности, свързани с договор между двама души. По нашите земи рабуш използвали във всичките му разновидности.

За съвременния човек е странно, че две добре издялани пръчки, покрити с резки, чертички, кръстчета, точки и какви ли не още знаци, могат да служат за вечен календар. И това е само едно от предназначенията на т.нар. рабуш. Дните, седмиците, месеците и важните празници всичко това бивало отбелязано върху него. Печатните календари навлизат у нас в началото на ХІХ век. Необходимо е да подчертаем, че независимо от приемането на Юлианския, а по-късно и на Григорианския календар, в българските традиционни обичаи, вярвания и песни, има много ясни доказателства за познаването на лунния цикъл. При него месецът е от 28 дни, следят се фазите на луната и пр. Освен това, имало хора, които прекрасно определяли годишния кръговрат по звездите и положението им на небето.

През последните столетия у нас отчитането на времето става според църковния календар. Основни ориентири са големите християнски празници. По тях се именуват и месеците. Димитровски е октомври, Архангелски ноември, Никулденски или Божичев месец декември и т.н. Освен тези названия съществуват и редица други, в които са отразени митологията, вярванията и традиционните земеделски и скотовъдни дейности на народа ни. Юли наричат още жътвар, сърпен, сенокос. Септември е руен (от старобългарски), заради есенното обагряне в червено на дърветата. Октомври на някои места е наричан кратун месец. Освен това практическо маркиране на времевите отрязъци, по-образованите българи използвали рабушни календари. При тях годината също се дели на 12 месеца, а използваните названия на месеците най-често са общоприетите - януари, февруари и пр.

Разбира колкото магаре от рабуш казвали за неук човек. А когато искали да оспорят необходимостта от някакво действие, използвали въпросителната форма: Нима Господ го е записал на рабуш?

При рабуш-календара годината започва от 1 септември. Тогава е и началото на новата земеделска година, която народът ни отбелязва със специални обреди за плодородие. Името на месец септември изрязвали в най-долния край на дървения календар. Нагоре следвали октомври, ноември и т.н. Февруари се пада в горната част. Отново най-отгоре, но от другата страна на тоягата продължават останалите шест месеца март, април... Докато се стигне до декември в най-долната част. Така се затваря целият годишен цикъл, а и календарът на всяко полугодие е ясно обозначен. С други думи, отчитането на времето върви отдолу нагоре (от едната страна на летвата) и отгоре надолу (от другата).

Дните изрязвали с резки. Правите резки показвали обикновените дни. С ъгловати или изкривени очертания указвали различните празници. Използвали и друга опора за окото всеки десети ден, започвайки от 1 септември, бил изрязван с по-дълга права черта. Така човек бързо можел да преброи колко дни са минали от началото на годината, от определена дата, колко остава до важен празник и пр. Това най-обикновено изобразяване на дните и месеците превръщали във вечен календар. Под всеки ден от седмицата поставяли седем различни знака триъгълници, вдлъбнатини, полукръгове и т.н. Избирали определена дата и отбелязвали в кой ден от седмицата се пада през съответната година. Например: ако под 2 март има триъгълник и се знае, че се е паднал във вторник, може лесно да се установи в кой ден от седмицата ще бъдат всички останали дати. Разбира се, трябва да се съблюдава знаковата система. Специално обозначавали и църковните празници. Господските празници маркирали с четириъгълници, богородичните с триъгълници, дните на светците с кръстчета, а останалите с точки. В края на ХІХ и началото на ХХ век големият наш етнограф Димитър Маринов намерил патерици с подобна систематизация в много селища на Южна България в Хасковско, Старозагорско, Чирпанско. Може би рабуши са били използвали докъм средата на миналото столетие.

Нашите предци използвали рабуши и при своите търговски взаимоотношения. В тези случаи дървените пръчки също били две получени от надлъжното разцепване на по-широка летва или тояга. Всяка от договарящите се страни вземала една от тях. Първата наричали майка, а другата щене(означава пале, малко кученце). Когато записвали количество мляко, вълна или друга продукция, поставяли двете части една до друга. Върху тях отбелязвали килограми, крини, ведра и пр. мерни единици. После всеки взимал своята част от рабуша. Оттам нататък всичко зависело от устната уговорка, която имала силата на тържествено подписан договор. При приемане и предаване на суровината и готовия продукт, събирали майката и щенето. Например, ако ставало дума за производство на определени килограми сирене от необходимите за това литри мляко, гледали знаците върху рабуша. Отчитали направеното и уреждали сметките. Стискали си ръцете, а дървените документи хвърляли в огъня символично и буквално приключвали сделката. Върху двойни дървени летви отчитали вземането на кредит пари, хляб, жито. А в кръчмата ракия и вино. При заплащане на вересията отново събирали двете части на рабуша. За означаване използвали знакова система, която замествала цифрите 1, 5, 10, 100 и 1000. С нея сметките винаги излизали. Но още по-важно е, че някогашното счетоводство, кредитиране, производствените и търговски сделки се извършвали с помощта на друга, много по-съществена система. Част от нашите стародавни традиции, тя е основана на почтеност и доверие. Или, както се казва в една поговорка на страх от Бога и срам от хората.

източник: БНР